Шрифт:
право към Украйна! —
Добър ден, бащице мили,
ласкав и сърдечен.
Благослови мойте деца
пред пътя далечен.
Интродукция
Шляхтата бе нявга знатна,
бе велможна пани,
сили мереше с Москва тя,
с ордата, султана
и със немците... Да, беше...
Но що не минава?
Възгордя се тя, гуляи
често взе да прави,
да играе със кралете...
Стефан да оставим
или също Ян Собески —
те бяха корави.
Ала другите... Те, клети,
кротко се държаха.
Сейми, сеймчета ревяха
и навън летяха
крал след крал... Съседите —
смешничко им беше —
те слушаха как шляхтата
хорово крещеше:
«Nie pozwalam! Nie pozwalam!»
Те крещят. А грабят
магнатите, палят къщи
и размахват саби.
Тъй било би... Но на трона
полски и литовски
ей възкачи се храбрецът —
кралят Понятовски.
Той шляхтата реши в ръцете си
да вземе и да я смири.
Той — като майка за детето си —
добро им мислеше дори.
Едничка дума — « Nie pozwalam »,
да им отнеме той реши,
а после... Полша пламна цяла
и всяко панче с бяс крещи:
«Гонору слово, дарма праця!
Наемник на Москва, ламя!»
И след Пулавски, и след Пац — ей
въстава шляхтската земя
и мигом — сто конфедерации.
Плъзнаха конфедерати
по Литва, Волиния,
по Молдавия и Полша
и по Украина.
Плъзнаха и забравиха
те за свободата,
със търгашите проклети
станаха те братя.
Те измъчваха народа,
черквите рушиха...
Хайдамаците тогава
ножа осветиха...
Ярема
«Ярема! Герш-ту, кучи сине?
Впрегни кобилата и дай
пантофите на госпожата
и бързо донеси вода,
па измети, дърва докарай,
на гъските хвърли храна,
какво се мъкнеш, живо барай,
че кравата е гладна, сатана!
А после тичай във Олшана —
жената иска... Живо, ей!»
Така Ярема тук живей...
Така кръчмарят непрестанно
измъчваше казака млад.
Той тичаше напред-назад:
не знаеше той, че крила вече има,
че може да литне — не знаеше той.
Животът е тежък, о Боже любими,
но кой да живее не иска тук, кой
не иска да гледа как слънцето свети,
не иска да чува как стене морето,
как птичка в горичката тихичко пей
и пее момиче далече в полето...
О, колко е хубаво да се живей!
Сирак е Ярема, без брат, без сестрица.
На пътя израсна и в кръчмата тук
работи за хляба, за леща паница,
Но хората той не проклина за туй.
Защо да проклина? Нима те разбират
кого да обичат? Човекът е сляп...
На един късметът работи, не спира,
а със труд сиракът вади своя хляб.
Понякога плаче сиракът бездомен
не защото трепва в сърцето тъга:
или нещо види, или трепне спомен.
И пак— труд. Сиракът живее така.
На кого са нужни богати палати,
ако сърце вярно няма на света?
Но Ярема има, Ярема богат е,
на него му свети чудна красота:
две очи кафяви слънцето му връщат,
две ръце момински нежно го прегръщат
и сърце, което плаче и се смее,
в миг един угасне, мигом оживее
и над него в тъмни нощи
като свят дух рее...
Хей такъв е той, Ярема —
богат за двамина.
Бях такъв и аз самият,
но това отмина...
Отлетя безследно. Вече
няма да го видя.
Споменът гори сърцето...
Защо си отиде?
Защо си отиде? Защо не остана?
Днес по-леко, зная, щях да плача, клет.
Хората ми взеха всичко рано-рано:
«И без туй богат е, що му е късмет?»
С кръпки аз богат съм, със сълзици дребни —