«Тъжно ни е, сине!

Днепър волен ни се сърди,

плаче Украина...»

И аз плача; а в туй време

идват атамани,

във редици пищни идват

сотници, хетмани...

Цели в злато... Сядат бавно

покрай мен и вече

за любимата Украйна

те подхващат речи

и разказват, и припомнят

как Сеч основали,

как казаците със лодки

по Днепър летяли,

как морето те пресекли,

грели се в Скутари,

как си палели лулите

в Полша от пожари

и се връщали в Украйна

пирове да вдигат.

«Пей, кобзарю, лей, кръчмарю!»

казаците викат.

А той живо в миг налива,

виното не мери.

Пей кобзарят. Казаците —

Хортица трепери —

буйния гопак играят

със устрем несдържан.

Паницата обикаля

и изсъхва бърже.

«Гуляй, пане без жупани,

ветре, вей в полето.

Пей, кобзарю, лей, кръчмарю —

дор изгрей късмета!»

И приклякат, и подскачат

редом млади, стари.

«Така, деца! Ще станете

вие господари.»

Атаманите ни сякаш

на съвет са сбрани —

ходят, разговори водят.

Наште атамани

не издържат и се втурват —

сякаш вятър вее...

А аз гледам и се радвам,

със сълзи се смея.

Гледам и се смея, сълзи бърша бавно —

не, не съм самотен, щом живея с тях:

в мойта стая, сякаш

в степ безкрайна, равна,

казаци гуляят и се носи смях;

в мойта стая плиска и шуми морето,

и трепти топола в тих вечерен час,

тихо Гриця пее момиче напето —

не, не съм самотен, щом със тях съм аз.

Туй е моето богатство,

туй е мойта слава.

Вий за себе си пазете

думите лукави,

съветите... А на мене

мойта реч ми стига

да излея тъга, сълзи.

Вече се надигат,

вече тръгват мойте песни

в път далечен. Нека!

Може там и да намерят

някъде човека,

който ще ги приласкае

с обич до сърцето.

Туй ми стига. И ще кажа:

цар съм над царете!

Ей така във свойта стая

мисля си: кого ли

да предвожда песните ми

мога да помоля?

Месечината угасва,

слънцето изгрява.

Хайдамаците край мене

мълком се изправят.

Скръбно, сякаш са сираци,

те ми се покланят:

«Благослови ни, бащице,

пътя ний да хванем,

да си търсим ний късмета,

доде кипят сили.»

Чакайте... Светът не е дом,

деца мои мили,

неразумни... Трябва някой

пред вас да застане,

да ви води... Кой ще бъде,

деца, атамана?

Ех вий, моя грижа тежка!

Изчувах ви вече,

вече станахте големи,

тръгвате далече.

Ще ви срещнат там грамотни,

а аз ви не учих...

Мен поне навред ме биха,

та нещо научих...

Тма, мна зная, но оксия

аз не знам, къде ти!

Но да си опитаме ний

с вас, деца, късмета.

Имам аз баща наречен

(родният зарит е),

със съвет ще ни зарадва,

че сам е изпитал

колко тежко е да скитащ

ти сирак безроден;

а освен туй — със душа е,

казак благороден,

няма гръб той да обърне

на езика, с който

песни майка му е пяла

и с него, със свойто

дете, тихо е гълчала;

няма гръб той да обърне

на слепците клети,

дето пеят за Украйна

покрай плетовете.

Той обича нашта правда,

казашката слава.

Да отидем, деца мои,

при него тогава.

Да не беше ми помогнал

в тежките години,

досега под снеговете

аз щях да загина,

щяха хората да кажат:

«Така му се пада...»

Тежко е, кога не знаеш

за какво ти страдаш.

И насън да си не спомням...

Да вървим, момчета!

Щом на мене той със помощ

укрепи сърцето,

и на вас ще ви помогне

със любов безкрайна.

А от него — в път далечен